Около мен

Хубав, слънчев пролетен ден!

Разхождаме се с бебето и едновременно с това свършваме доста задачки. Последно трябва да минем през една банка. Нооо...паркоместа до банката няма (в София, представяте ли си?!). Паркирам половината кола на тротоара и като една майка клета, на която и е писнало да няма как да мине по тротоара с количката, веднага измервам с метър и ролетка дали съм оставила достатъчно място за пешеходците и майките с колички. Уверявам се, че има и то дори за две майки. Разгъвам количката, мятам бебето вътре и се запътваме към въпросната банка. Там като по чудо свършваме за 10 минутки. Казвам си "Супер, днес е един ползотворен ден! Колко неща свършихме само!", запътвайки се към колата.

Е да де, ама точно тук някой решава да ме извади от идиличните размисли. Една дама (за това определение после ще съжалявам) ни препречва пътя с думите: "218 блок къде е?". Няма "добър ден", няма "извинете"... Отговарям и, че за съжаление не мога да и помогна и продължавам да вървя към колата. Отключвам с лека въздишка и започвам процедурата с милион и едно движения, за да прибера детето обезопасено в колата: отваряне на едната врата, връщане при количката, вземане на бебето, връщане до вратата, поставяне на бебето, разправия с коланите на столчето, вдигане на изпопадалите играчки от земята, прибиране на коша от количката на задната седалка заедно с чантата с памперси, одеалце, играчки, прибиран не базата на количката в багажника, затваряне на всички врати. Бебето гледа недоволно, че пак е вързано... Обяснявам с усмивка, че безопасността е на 1-во място, а то продължава да ме гледа още по-недоволно. И в този ми ти момент долавям как един женски глас от към предната част на колата подвиква:

- Що си спряла на тротоара?! Кога и от кое село си дошла, МА, че трябва да заобикалям колата за да мина? Селянка със селянка такава!

И що да видиш - същата тази възрастна женица, която ме питаше за 218-ти блок! Каква изненада само! Кой да очаква подобен език от една "дама" поживяла доста повече от половин век. Направо бях поразена и недоумявах наистина ли чувам подобни думи! Отвърнах:

- Моля Ви, госпожо, не Ви отива на възрастта да говорите по този начин!

Тя си тръгна, а аз супер възмутена върнах вниманието към бебо и продължих процедурите по натоварването на него и количката. И си мисля как подобно поведение никога не съм очаквала от възрастен човек. Като ми се поуспокоиха нервите си дадох сметка, че съм реагирала така спокойно заради детето.

Дали аз пораснах, дали титлата "мама" ме промени, кой знае... Само знам, че преди не бях такава.