Да идеш една прохладна есенна сутрин до лабораторията (или както баща ми обича да казва "лабараторията"). С едногодишното. Че на всичкото отгоре гладно едногодишно, защото ще му взимат гърлен секрет.
Тръгвам аз по изгрев, с надеждата да преваря повечето хора и да не чакам 1-2-3 часа, че да не умре от глад сукалчето, свикнало да се залепи за майчината гръд щом отвори очи. Грабвам го на ръце (защо ли да има рампа за колички на входа на лабораторията?!) и отивам в уречения час (разбирайте 7,30, когато лабораторията трябва да заработи), мислейки си, че не би трябвало да има кой знае колко хора толкова рано. Да, ама не. Никого не съм преварила и вече половината квартал и една трета от съседния е там!
Освен стандартния контингент от чакащи има и нещо различно - ами то било време и за изследванията за ясли и детски градини! Чакалнята пълна с мами, татковци, баби, лели и т.н., които стискат в ръка мини пластмасови прозрачни кутийки с акита. Да, точно това имам предвид! Десетки кутийки с акита! Може да прецениш какво са яли десетки чужди отрочета предишната вечер и доволни ли са останали коремчетата им. В 8 часа сутринта. Опитвам се да не гледам в кутийките. Сега ще си кажете "какво се прави тази, все едно не сменя наакани памперси по n-пъти на ден". Да, сменям! И са ми напълно достатъчни! И онези другите, кучешките по тротоарите (няма да изпадам в подробности за тях - в друг текст ще да е) - стигат ми! Не искам да гледам повече чужди преработени храни ;)
Така, тази група чакащи я описах. Идва ред и на редовните посетители. Ей ги на и любимите ми пенсионери дошли да си вземат изследванията! Ама защо бе, мили ми хора! Сутрин, когато всичко живо иска да мине набързо през това прекрасно място и да отиде навреме на работа. Или поне с не повече от 2 часа закъснение... Щото, нали, чакат на опашка реда си. А те, пенсионерите, са готови със зъби и нокти (ченета и нокти де) да се борят с всички на трудов договор и всички, нуждаещи се от спешни изследвания, майки с бебета на ръце, само и само да се прередят, обосновавайки нетърпението си с преклонната си възраст! Онова нетърпение, което ги кара да ПРЕРЕДЯТ всички с "аз съм на 93 години и съм дошла да си взема резултатите от вчера". Вместо да променят натоварения си график, да поразбутат срещичките пред блока за раздумка със съседките и да идат следобед, примерно, когато няма работещи и гладни, съдиращи се от рев бебета, нали. Ама сакън, да не би да изпуснат турския сериал следобеда. Току-виж Айше казала на Мюмюн в 838 епизод, че го обича!
Работещите вече ги споменах - нервни, някои уреждащи бизнес начинанията по телефона, други отворили лаптопите и забиват фаланги по клавиатурите, въздишайки тежко, поглеждайки часовниците си на всеки 3 минути и 17 секунди. Знам какво Ви е, преди година и нещо бях и аз част от Вас, съчувствам Ви!
Дали един мъж от последната група подуши съчувствието или пък е просто добре възпитан джентълмен, никой никога няма да разбере. Но Той, Човекът, отстъпи мястото си на мен, майката носеща на ръце гладното едногодишно! Както е модерно да се казва "Faith in humanity restored"!
Такава е задушевната атмосфера в чакалнята на една лаборатория (под "задушевна" разбирайте "задушна" - десетки чакащи в малко помещение без прозорци...)
П.С. Към лабараториите - ей, поне по-големките от Вас, вземете си назначете по още 1 човек персонал за сутрешната смяна! Нервите и бръчките, които ще спестите на стотиците хиляди души направо ще Ви отредят място в Рая!
Коментари
Публикуване на коментар